За един ден до Дрънчи дупка и крепостта Букелон

От известно време с Емо искаме да отидем до пещерата и хижата с името Дрънчи дупка, която се намира до село Мелница, и да го съчетаем с разглеждане на крепостта Букелон ( до село Маточина). Какви поетични имена само-Мелница, Маточина. Сякаш чувам как меле мелницата и усещам как ухае маточината...Идилия!

По една или друга причина не ни се отдаваше възможност, но вече решихме, че моментът е дошъл и днес (06.11.2021 г.) поехме в посока Дрънчи дупка. Това, което беше останало в съзнанието ми относно Дрънчи дупка, беше, че когато хвърлиш камъче в пещерата, прозвучава по-особен звук-кънтене. Тя не е достъпна - няма как да се влезе в нея, но си струва да я посетите, както и цялата местност около нея.

От Бургас поехме в посока гр.Елхово, а от там продължихме до село Мелница - прекосихме цялото село, след което започна път, който не е в добро състояние, но е проходим с кола, с две думи-не е проблем да стигнете до местността с кола, но ако решите, можете да повървите и пеша. Достигайки до мястото, разположено в красива широколистна гора, бяхме истински изненадани, защото открихме храм, беседки, поточе с мостче над него, олтар на открито и всичко това закътано в красивата гора. Уютно и гостоприемно ни се стори това сгушено сред златен листопад местенце. Денят започна с мъгла, но точно когато пристигахме в Мелница, времето се проясни и слънцето озари вече пожълтялата гора и ни накара да се почувстваме като в истинска приказка. В синхрон със заобикалящата ни красота беше и абсолютната тишина и липсата на други посетители. Разкош! В този топъл слънчев есенен ден мястото изглеждаше като оазис, до който трудно се достига, но точно поради това той ни се отплати с красота и спокойствие. Не знаехме в подробности какво представлява Дрънчи дупка и околността. Започнахме да четем табелите с нескрит интерес и узнахме доста интересни факти. Първите исторически сведения за това място са свързани с името на хан Крум, който през 813 г. побеждава войската на Източната римска империя край съществуващата тогава крепост Версиникия. Мнооого години по-късно - през 1921 г., двама братя с фамилията Бамбеви, след съновидение, откриват основи на храм и активен християнски манастир с датировка 1750-1855 г. През 1928 г. с техни усилия и с усилия от страна на семействата им е отрит храм "Рождество Пресвято Богородично" - по този начин те реализират съновидението си. Той е построен върху лечебна вода-аязмо, и това го отличава от всички останали Божии обители.При построяването те правят чешма с 9 чучура по протежението на храма - на всеки чучур е направен олтар, посветен на различен светец. С времето обителта запада до 1999 г., когато потомците на двамата братя започват дейност по възстановяването. В момента е изградена църква, камбанария с 3 камбани, каменен олтар на открито, а по протежението на църквата има 9 чучура. Църквата е заключена, а 3-те камбани, за които прочетохме, също липсват, но според мен логично - те биха били лесно откраднати и най-вероятно се съхраняват на сигурно място. Олтарът е посвете на Архангел Михаил, Архангел Гавраил и на Рождество Пресвято Богородично.

След като изучихме в поробности местността, се заехме с другата задача - да открием пещерата и да хвърлим камъчета в нея, за да чуем звука, от който идва и името й. Ориентирахме се по една табела, която е точно до храма, и от страни на него намерихме каквото търсихме. Само че отворът на пещерата никак не подсказваше, че ако хвърлим камък, той ще падну някъде долу. Отворът й беше по-скоро хоризонтален, а в допълнение се оказа, че камъчета наоколо няма. Покрай нея има дървен парапет и Емо реши да се изкачи нагоре, макар че беше доста хлъзгаво. На възвишението отново нямаше пещера. След малко Емо се провикна, че вежда друга табелка и маркировка, която и аз зърнах - в бяло и чеервено. Само след няколко минутки Емо отново извика, че е намерил истинската Дрънчи дупка.Еврика!!! И аз бързо се изкачих до горе и видях, че отворът на пещерата е обграден с дървен парапет. Сега оставаше да намерим и камъчета. Отново Емо беше този, който откри няколко, които изпратихме в гърлото на пещерата. Според мен звукът наподобява удар в тенекия, а според Емо-на плясък на камъче във вода. Каквото и да е, със сигурност особен екот има и пещерата безапелационно заслужава името си.

Бавно и предпазливо се спуснахме до храма и решихме да видим и хижа "Дрънчи дупка", която е на метри от паркчето. Въпреки че е много близо, поехме с колата. Бях разглеждала хижата в интернет безброй пъти и много исках да я посетим, а и да нощуваме тук, когато имаме възможност. Мястото е наистина великолепно, особено в топъл и слънчев есенен ден! До хижата има и езерце, в което се поклащаше лодка. Предлага се риболов на сом и шаран срещу заплащане. Безкрайно впечатлени останахме от чистотата и красотата на това място. Изградена е голяма хижа,малка хижа, както и бунгала. Създадени са отлични възможности за барбекю и купон на открито, а през лятото можете и да поплувате в басейна пред хижата. Една весела компания пируваше навън в топлото време и искрено им завидяхме, да не говорим колко се обостри апетитът ни като усетихме аромата на скаричка Има кухня и механа на закрито, където гостите биха могли да си готвят и да празнуват на спокойствие, а за топлото време е изградена и голяма беседка. С леко нежелание си тръгнахме, но си обещахме да се върнем, а защо не и през зимата, когато е навалял сняг...

Поехме обратно към село Мелница и помолих Емо да спрем, за да снимам старото училище. Гледки като тази-опустошено и отдавна затворено училище, ми напомнят често на гледките на Припят след аварията в Чернобил. Всичко е замръзнало, трева е обхванала двора, дограмата отдавна е разграбена, кошовете за баскетбол за черни и прогнили...Деца вече няма, няма учители, няма и млади хора. От съседната къща един мъж ме видя, че снимам, и ми каза да пратя снимките на кмета...Разприказвахме се и той каза, че не живее тук, а идва само за събота и неделя да си оправя къщата, а тя определено е била хубава-на два етажа, просторна, с голям двор. Каза, че училището е затворено отдавна и е разграбено с времето.Сподели също, че в училището са се обучавали само деца от Мелница - не е имало пътуващи ежедневно ученици от други населени места. Леле, колко живот е кипял в това селце, което бавно притихва...

Вече беше късен следобед и поехме към село Маточина, за да разгледаме крепостта Букелон, намираща се в селото. Оказа се обаче, че нямаме достатъчно бензин, а в този район това е проблем,защото бензиностанциите тук не никнат под път и над път. Наложи се да отидем до Тополовград, което удължи пътя ни с около 40 км. За щастие обаче се вместихме във времето - вече денят е по-кратък и всяка минута е ценна.

Стигнахме до разклон, който надясно води до Свиленград, а наляво-до Маточина. До тук всичко е прекрасно, докато не видите пътя-той всъщност не би могъл към момента да се нарече път.Асфалтът почти липсва, а неравностите и дупките в продължение на 8 км са изпитание за всяко возило.На едно място доста сериозно ударихме отдолу колата и се притеснихме, защото не срещахме почти никой.Почти, защото наистина в обратна посока минаха няколко коли с различни регистрации-явно и те се бяха запалили от идеята да видят Букелон. След премеждията по пътя най-накрая се озовахме в село Маточина.Още в началото, далеч вляво от пътя,ще забележите останките от крепостта-издигат се доста на високо. Продължавате по т.нар.основен път и той ще ви заведе директно до нея.Забелязахме, че в центъра е изграден Туристически информационне център-странно, защото тук едва ли идват тълпи от туристи и със сигурност никой не би желала да работи в пустото село; повечето хора, с които споделихме за Букелон, казаха, че не са чували никога името на тази забележителност. Бих казала, че не почти, а вече всички къщи са изоставени-без врати и прозорци са, запустели и олющени, с паднали покриви...Но благодарение на топлия и слънчев ден гледката не беше тъжна, а по-скоро я усетихме като полъх от едно минало време, което няма да се върне.

Последните метри до Букелон са леко стръмни и след това тя изплува пред нас-наистина внушителна, макар и да е останала само малка част от тази антична и средновековна крепост.В този момент тя беше огряна от слънцето и благодарение на това, че стратегически е изградена на високо място, гледките наоколо са превъзходни.Дори селото изглеждаше красиво и много уютно.

Крепостта е разположена в Сакар планина на площ от 10 дка край река Тунджа. От информацията на място разбираме , че укрепеното селище било първоначално опасано от крепостна стеня, построена през епохата на Късната античност, но в последствие е била разрушена. В края на V и началото на VI век върху руините на старото селище се въздига нова крепост.

Тук са се случили някои изключително важни исторически събития.На 14.04.1205 год. българските войски, предвождани от цар Калоян, разбиват кръстоносците на Латинската империя. Крепостта се свързва и с името на Михаил III Шишман,който превзел крепостта по време на походите му срещу Андроник III .Най-вероятно той я е и възстановил.

Тези славни и паметни събития, случили се тук, са достатъчно оснавание пътят да се поддържа, районът-да се развива, а селото да гъмжи от хора, жадни да научат, да видят, да си отпочинат на това място, намиращо се точно на границата с Турция. Вместо това то тъне в забрава...Според Уикипедия в Маточина живеят едва 24 души, но ние не срещнахме никого.Само една къща от тези, които видяхме, имаше дограма, а на двора-пране...

На връщане спряхме край Туристическия информационне център. Поне този малък отрязък от селото е облагороден-сградата на ТИЦ-а е поддържана, макар също да пустее, срещу нея има като че ли нов кладенец, а отстрани- плоча в памет на 13 обесени през 1876 год. патриоти от гр.Обручище,Старозагорско. За малко да забравя да спомена църквата, която величествено се извисява в селото, макар и неподдържана и затворена.

Дупките ни очакваха, времето напредваше и поехме в посока Бургас. За миг не съжалихме, че дойдохме до тук - изключително място със своята история. За хубаво или лошо, то не е толкова популярно, колкото ни се иска в момента, далеч е от шум и тълпи с хора.Действително бихме се върнали в някой пролетен ден за малко повече време - автентичността и спокойствието на мястото са безценни за нас.

предходна статия