Dolce far niente, или сладкото италианско нищоправене в български вариант

Доста време мина откакто чух за Dolce far niente и около 3 години изтекоха откакто прочетох книгата на италианката Софи Минчили "Изкуството да не правиш нищо". Преди знаех, харесвах, цитирах тази фраза на италианаски, но, признавам си, не можех да вникна в смисъла й, а още по-малко да я приложа в живота си. Винаги са ни учили да сме заети, ангажирани с нещо, дори в мислите си, да не се шляем безцелно, да действаме.И поколенията преди нас са били точно такива.Не са случайни думите "залудо работи-залудо не стой".Та така-в ежедневието винаги ми става тягостно, когато няма какво да правя и бързо си намирам някакво занимание, независимо дали води до конкретен резултат, или е просто за запълване на времето. Една кратка ваканция в Паничище през февруари 2023 г. промени това усещане и възприятие .Мисля, че за пръв път изпитахме истинска наслада от това да бездействаме, без да се чувстваме гузни, да се радваме вътрешно само на една камина и на домашно приготвена, изключително вкусна, храна, да усещаме какво значи истинска топлина, истинска зима и истински разговор с непознати хора.

Случи се така, че имах ваканция през февруари и първата ми задача беше да измисля къде да отидем. Първият ми вариант беше да стигнем от Бургас до Добрич и да разгледаме всичко интересно в града и района.Но нещо ме глождеше и някак си усещах, че не е време за Добрич. В една спокойна сутрин, само с кафето пред себе си, изведнъж ми хрумна, че може да отидем до Паничище - очертаваше се снеговалеж, а той винаги обещава приятно преживяване. Разгледах хотелите и се спрях мигновено на "Шато Рила хотел и СПА". Веднага се сетих, че преди години го разглеждах и много го бях харесала - приличаше на горска хижа, скътана в сърцето на планината. Без много да го мислим, резервирахме и зачакахме първия ден на февруари...Избрахме да минем през Ихтиман, покрай Самоков и Сапарева баня. За около 4 часа вече бяхме пред хотела и първата ни задача беше да поседнем, да отдъхнем и да хапнем нещо вкусно. Заложих на шкембе чорбата и туршията и започна да ми става ясно, че тук държат на вкусната храна, която се приготвя като за "своя дУша" и по нищо не отстъпва на гозбите, които нашите баби са ни правили с любов и с много желание. Занизаха се 3 прекрасни дни в планината, обилно гарнирани с от вкусни по-вкусни манджи и полети с невероятно червено вино, заради които стояхме с часове пред камината.

Планината беше покрита със сняг, за наша радост, но местните хора споделиха, че за тях това изобщо не е зима. Направихме кратка разходка край хотела и седнахме да вечеряме. Списъкът на гозбите, които опитахме, наистина е дълъг и действително всичко беше повече от вкусно, заклевам се : свински и телешки суджук, свински ушички на скара, домашна саздърма, домашен пастет, пушен свински врат, желирано пуешко месце, спържа (манджичка от дреболийки с праз лук и суха чушка), а за винцето и ракията думите ми просто не стигат...Благинки за душата! На финала на нашата почивка дори си купихме 5 л от винцето - то си беше ясно, че не можем да си тръгнем с празни ръце! Ако някой пита какво е това чудо ,наречено "5-звездна ваканция", веднага ще му кажа, че е ей това - камина, вкусна храна, топла хижа, пивко винце, сняг и любов.Няма рецепти за щастие, няма и да има, не е и имало, но е имало, има и ще има такива моменти, споделени с любим човек и с любими хора, които те изпълват с радост, любов и страст за приключения.

Дните отлетяха като миг, но чувството да си сред природата, да усещаш истински вкусове, да докоснеш снега, да усетиш топлината от огъня и да си наистина там, потопен в това ново преживяване, остават в сърцето.

Реших да покажа на Емо поне хижа "Рилски езера", ако не самите езера, тъй като по това време на годината те са покрити със сняг и няма как да ги обиколим, но определено ще се върнем в топлото време, за да видими красотата на Рила и в друг сезон, подходящ за преходи. С лифта качването до хижата отнема 20-30 мин., но на самия връх вятърът стана много силен - студен и бръснещ, и ако трябваше да се веем на този ми ти бахър, да кажем - час, щяхме да се превърнем в ледени висулки.Но топлата хижа ни очакваше .Изпихме по чаша истински чай с истински мед, постоплихме се и решихме да се връщаме. Едва успяхме да си направим няколко заскрежени снимки и поехме обратно с лифта.Повече от ясно е, че седнахме на чаша чай и тортичка в хотела, за да се сгреем и да си възвърнем силите - все пак ни очакваше и вечеря

Решихме да посветим следващия ден на хижа "Скакавица". Тръгнахме с колата, но я оставихме пред хижа "Гюндера", след което поехме пеша по пътя към отбивката за хижа "Скакавица".Бяха ни казали от Посетителския център в Паничище, че така е най-добре, защото при отбивката мястото е тясно и няма да можем да паркираме.Оказа се, че не е толкова страшно положението - място има. Стигнахме до разклона (има табелка към хижа "Скакавица") и тръгнахме по горския път, виещ се между високи борове, целите покрити със сняг. Навред цари тишина, красота, усещане за пълно спокойствие...Преди нас беше минала само една кола - следите от гумите ясно си личаха.Явно хората имаха смелост, ентусиазъм и сигурна кола. От навигацията се ориентирахме, че първо ще стигнем до хижа "Зелени Преслап".Решихме там да отдъхнеме за кратко и да продължим.Оказа се, че хижата не работи.Съжалихме, защото тя изглежда масивна и в добро състояние. Забелязахме, че колата ,която явно е вървяла преди нас, е паркирана под две дървета .По следите разбрахме, че хората са тръгнали пеша в посока хижа "Скакавица".Поколебахме се известно време дали да продължим, или да се върнем, но решихме да продължим - според навигацията ни оставаше малко повече от километър.Решихме, че времето е достатъчно да стигнем и да се върнем до колата. Тук снегът беше още по-обилен, а пътеката-по-тясна, но красотата пред погледите ни ставаше все по-осезаема.Тишина се стелеше надлъж и шир.Пейзажът ми напомни "Бяла приказка" от Валери Петров.Нещо мистично има в тези пейзажи - сякаш зад всеки завой или дърво те очаква чудо...Разстоянието до хижата намаляваше, поне според навигацията, но нещо ми подсказваше, че скоро няма да видим финала на нашата разходка.Така и се оказа:озовахме се до табела, сочеща вдясно от пътя, а на нея пишеше, че има още над километър до хижата.Виждаше се и сериозен наклон.Преценихме, че тук вече нещата стават сложни от гледна точка на времето, и след кратко чудене, направихме кръгом и тръгнахме в обратна посока. Слизането ни се стори доста по-бързо и за около 30-40 мин.бяхме на асфалтовия път.Вече бяхме прегладнели и жадувахме за винце и топъл чай, но трябваше да стигнем до колата. "Изневерихме" на нашия хотел и хапнахме супички в друг, но не се впечатлихме и си отидохме в нашето "Шато" за следобедно кафе.

Не преувеличавам като казвам, че за нас всяка вечеря беше истинско кулинарно преживяване...Нямахме търпение да вкусим още една порция удоволствие за небцето - истинска,вкусна храна, поднесена с усмивка и с разказ кое как е приготвено. Нямаше какво повече да желаем...Собственикът каза, че се стремят към чистота,топлина и вкусна храна.Постигнали са го и ни спечелиха напълно!

предходна статия