Орешака, Къкринското ханче, три манастира и една потопена църква за един ден

Един ден ни беше достатъчен, за да разгледаме Къкринското ханче и Пази мост, Капиновски, Плаковски и Килифаревски манастир, както и да открием Потопената църква край яз.Жребчево, която носи името на Св.Иван Рилски .

Съчетахме полезното с приятното-трябваше да свършим една работа в Чифлика край Троян и решихме да отидем в събота и да останем да нощуваме някъде в района. На момента в съзнанието ми изплува "Каза Арт" - едно изключително пъстро и артистично хотелче в Орешак, което разглеждам от години в интернет. Наистина цената за една нощувка ми се стори висока, но пък какво толкова-това си беше отколешна мечта и беше време да се сбъдне. Както и още една. Друго местенце, което бях набелязала, носи странното име "Гиздилница Козара"-дали от "коза", или от нещо друго идваше необичайното име, щяхме да разберем скоро. Пътувайки към Чифлика, изведнъж в съзнанието ми изскочи именно "Гиздилница Козара"-как така и аз не знам, понеже не бях запомнила точо къде се намира.Е,оказа се,че ни е по път-отбихме се съвсем малко, за да стигнем до село Старо Стефаново, общ.Ловеч. Посрещна ни усмихната и ведра жена. Село в истинския смисъл на думата - старо, с аромат на обор, с истински хора, с истинска храна. Гиздилницата е гиздава и пъстра и явно името си идва от "коза"-и кози има, дори на дървената табела с името на мястото. Тук можете да прочетете библейски цитати и да си купите красиви, ръчно изработени сувенири. Ние се наградихме с един магнит и седнахме на кръглата маса да пием кафенце.Дали заради въодушевлението, че най-накрая бях тук, или си беше истина, но кафето на джезве беше едно от най-вкусните, които съм опитвала. В съчетание с домашен сок от круша и локумки, всичко поднесено в красиви съдинки, направо ни разтопи душите и сърцата. Край нас на тротоара в сеното се препичаха две козлета, родени в днешния ден. По едно време едното козле изчезна и жената се притесни видимо, но то се беше шмугнало при другите козички, така че всичко се подреди. Нямахме много време, затова потеглихме.

В късния следобед влязохме в "Каза Арт", с.Орешак. Не е преувеличено да кажа, че това е повече място за изкуство, отколкото хотел. Всичко прелива от цветове-фоайето, ресторантът, стаите, та дори коридорите. По стените са закачени картини, продават се всевъзможни керамични и стъклени съдове, на вечеря всички чинии и чаши бяха от цветни по-цветни...Рай за душата! Освен всичко вечерята беше изумителна - на фона на изпълнения на флейта местна учителка по литература прочете стихове от наскоро издадената й стихосбирка, а на закуска мъж свиреше на китара...Как да си тръгнеш от такова място!

Следващата ни цел беше Къкринското ханче. Идвахме тук през пролетта на 2020 год. - веднага след като разхлабиха прословутите мерки срещу Ковид и ние през глава се втурнахме да обикаляме България. Ханчето тогава беше затворено... Този път обаче имахме голям късмет-не само че ханчето беше отворено, но и екскурзоводът изнесе изключително подробна и интересна лекция.Ето и няколко интересни факти, свързани с Левски и съдбата му, довела го в Къкрина в последния му ден на свободен човек:

- На 26.12.1872 г. Левски върви от Ловеч към Къкрина със своя съратник Никола Цвятков - Бакърджията и на Пази мост попадат на две турски заптиета.Тази среща всъщност изиграва фатална роля - заптиетата се усъмняват в това кои са двамата българи, които на връх Коледа обикалят из района. Двамата казват, че не се познават. Едното заптие обаче се усъмнява. Разминават се. Другото заптие проследява Левски и вижда, че двамата с другия българин си сменят местата-единият слиза от коня, а другият се качва, а уж са казали, че не се познават. Освен това лицето на Левски изглежда много познато на единия турчин - по това време снимката на Левски е разпространена навсякъде и той е издирван под дърво и камък. Така заптието се досеща, че този човек е точно Левски и никой друг.

- Левски е имал операция от апендицит. В ханчето той си е бил разпасал пояса и си е мажел раната с мехлем, защото е била загнояла. И това му изиграва много лоша шега. По-късно, когато тръгва да бяга от турските заптиета, той се спъва в пояса, а не във вървите на цървула.Според екскурзовода тази история с цървула е разказана от Захари Стоянов в книгата му "Васил Левски (Дяконът)".Захари Стоянов малко променя историята, за да запази ореола на величие около Левски.

- В ранни зори на 27.12.1872 г. Левски е заловен в Къкринското ханче.

- Според последните изследвания Левски е роден 1840 год., а не 1837 год.

- Направени са 5 опита да бъде спасен,но всичките са неуспешни. Сигурно винаги ще се питаме като народ какво ли щеше да бъде ако Левски беше доживял Освобождението... Може би щеше да се срамува от наследниците си...

- Империите в Европа по онова време са се страхували в известен смисъл от Левски - той не е бил изгоден за нито една от тях, тъй като почти всички са имали колонии и ако един народ се освободи, то това би било добър пример за останалите, които също ще пожелаят свобода.

- Старият бряст в двора на ханчето е свидетел на залавянето на Левски - дървото е било живо до скоро, но вече не е и голяма конструкция го поддържа.

Няма думи, които да опишат вълнението ни при посещението на това място. За нас е символ на свободата, макар тук Левски да губи своята.

След Къкринското ханче тръгнахме в посока Пази мост - искахме да видим мястото на тази злощастна среща на Левски с турските заптиета. Пази мост се намира вдясно на пътя Къкрина - Ловеч. Има две кафеви табели. Спряхме и слязохме до мястото. На самия мост имаше поставени цветя. Тъжно място...

Исках да видим и манастирите в района, които се оказаха наистина много, и слава, Богу. Първо стигнахме до Плаковския манастир. Той е основан по времето на Иван Асен II ,т.е. 13 век. По време на турското робство е разрушен и е възстановен през 15 век. Манастирът е разграбван и опожаряван многократно, но въпреки това е бил важен просветен и книжовен център.Чести гости на манастира са били личности като Софроний Врачански, Панайот Хитов и Левски. Тук са се обучавали свещеници и учители с идеята да обикалят България и да подбуждат народа към откриване на училища, а също така да започне в църквата да се служи на разбираем славянски език и то от български свещеници. Известен е и с това, че тук е организирана Велчовата завера. Името си въстанието дължи на Велчо Атанасов Джамджията, който играе важна роля в подготовката на въстанието. Въстанието обаче е зверски потушено.

През 1865 год. Кольо Фичето изградил камбанарията, която се извисява и до днес .

Заприказвахме се с човека, който поддържа манастира. Около него имаше безброй котки и две кучета. Иначе животът му би бил доста самотен. В едната постройка ни показа стара пещ - действително огромна, не бяхме виждали такава. Градинката е красива и поддържана.Каза, че с месеци почти никой не е идвал, но с пролетта посетителите са се увеличили. Каза ни, че този манастир и Капиновският са наречени манастири-близнаци. Отправихме се към другия. Намират се в непосредствена близост. Капиновският се казва "Св.Никола" и е основан също през 13 век. по времето на цар Константин Асен .Като сграда е доста по-внушителен, но Плаковският си остана в сърцето ми. И този манастир е опожарен по време на турското робство и е възстановен през 19 век.Тук е отсядала четата на Филип Тотю, а убежище са намирали Левски и Ангел Кънчев. Тук игумен е бил Софроний Врачански, който донася препис на "История славянобългарска". Жената в църквата ни показа икона на Богородица, за която се смята, че е може би най-старата тук. Дърворезбите са дело на тревненски майстори.

Следващият манастир и последен за днес беше Килифаревският. Той носи името "Рождество Богородично".Дворът ни впечатли с цъфналите нарциси и магнолия. Манастирът е основан през 14 век от Теодосий Търновски , става важен просветен и книжовен център и център на исихазма. Злата участ по време на турското робство не подминава и този манастир - разрушен е , а през 18 век е възстановен на днешното му място.Колю Фичето изгражда днешната църква "Св.Димитър".Вижда се, че стенописите са пострадали от времето и имат нужда от реставрация.

За финал на днешния ден избрахме да видим Потопената църква край яз.Жречево. Първоначално се подведохме от навигацията и не успяхме да намерим мястото, но после се справихме. Има кафеви табели, но тъй като са може би само километър преди църквата, не вършат много работа.

Не очаквахме да се впеталим толкова много от църквата. водите на язовира вече са далеч от нея, но страшната й и тъжна история е силно въздействаща. Църквата "Св.Иван Рилски" се е намирала край с.Запалня, което е заличено от картата на България през 1965 год. поради строителството на яз.Жребчево.На жителите е било наредено сами да разрушат къщите си и да се изселят. Те го правят като взимат със себе си материали от къщите и до края на 1962 год. напускат селото като се заселват в 22 различни населени места .Единствената оцеляла сграда е храмът "Св.Йоан Рилски" , а заслугата е на свещеника на селото, който не допуска никого до святото място и последен напуска селото. Храмът е построен през 1891 - 1892 год.След 1966 год.имуществото на светата обител е разпределено по различни храмове.След тази година храмът е осквернен - зографиите са изкъртени, керемидите са ограбени...

Храмът днес навява тъжен спомен за времето, когато те принуждават да се изселиш и нямаш избор, когато потопяват храм, изграден с труд и вяра, когато те откъсват от родното ти място и те запращат някъде далеч...

предходна статия