Около България - Обиколка на България с кола по 4те и граници

Бъндеришките езера: Окото, Рибно и Муратово езеро в Пирин





 След като се завърнах от Дяволската пътека в Родопите и не мина много време, реших да предприема ново "гмуркане" в планината - този път в Пирин. Отново отидох с организирана група и не съжалявам - така гарантирано се запознаваш с нови хора и макар понякога да има и "дразнители", това много не ме смущава -"Разни хора, разни идеали" е казал Алеко Константинов, който, да не забравяме, е основател на организираното туристическо движение в България.


 Какво ни предстоеше? Да тръгнем от хижа Вихрен и да преминем край три красиви езера. Нощувката беше в любимото ми Банско и макар този път времето да беше хладничко,а градът-леко мрачен, успях да направя нещо, което до сега не ми се беше случвало, макар да съм живяла в града няколко месецаа и да съм идвала и след това, а именно - да се кача на върха камбанарията в църкават "Света Троица". Малко закъснях, защото камбаните биеха непосредствено преди това, но целият град от горе ти е на длан - чувството е неповторимо...


 И така, на следващата сутрин с бусчето поехме към хижа Вихрен. До там завоите са доста, а непосредствено преди нея задръстванията ас гарантирани, така че преценете къде да паркирате, защото шансът да не можете да обърнете в последствие, е доста сериозен.


 За водач имахме местно момче, което ни каза, че се е качвало до връх Вихрен над 90 пъти! Евала!


 И така - поехме към целта! Не след дълго достигнахме до дървен мост. Началото е леко стръмно, но без особен проблем и след по-малко от час и с една кратка почивка, стигнахме първото езеро - Окото. Намира се на 2026 м надморска височина. Макар и да беше през август, сутринта беше хладна, така че връхните якета са задължителни. Окото е малко езеро с кристално чиста вода, а гледките около него са завладяващи и стават все по-прекрасни. Нетърпението ми да видя и останалите езера растеше с всяка крачка. Тук направихме почивка - всеки иска да запечата тази красота, макар никоя снимка да не може да предаде очарованието на природата и усещането при досега с нея...


 След кратката пауза поехме напред. Маршрутът не е труден и дори бих казала, че щеките са излишни, но ги носете - никога не се знае, планина е все пак. Моите ги ползвах за кратко време, след което ги сгънах и това беше. Следващото езеро е Рибното, в което се влюбих от пръв поглед...По-късно през деня се заформи дискусия кое е езеро е най-красиво, но второто по ред ми остана в сърцето наистина Тук отпочинахме малко по-дълго врмеме, подкрепихме се, направихме завидно количество снимки и поехме отново по пътеката към последното езеро. През август планината е изобилна на дъхави билки и ...боровинки. Тези малки плодове предизвикаха истински възторг у мен - осъзнах, че не съм откъсвала плод и зеленчук от корена или дървото от детството си и възможността да похапвам боровинки направо от храста, а не да ги купувам в тарелка, може да е истинско богатство. това занимание малко ни позабави, но пък каво толкова , нали, не може вечно да гоним срокове.


 Финалното езеро беше Муратовото - тук вече имаше повече хора, поседнали за почивка. Нашият водач се оказа и ...гайдар, така че ни посвири , а ние извихме едно хорце за разкош и наслада на душата. То е също така красиво и привлекателно като Рибното, а край него има широка поляна, която да приюти повече хора за кратка почивка.


 Спускането към хижа Вихрен отнема по-малко от час, но се върви изцяло по камъни, така че бъдете особено внимателни. Предимството на този маршрут е това, че не се връщате по същия път, по който сте минали на идване, макар езерата да си заслужават да ги видиш няколко пъти.


 В близост се намират още две езера - Жабешкото и Дългото, до които също можете да отидете, ако разполагате с време, енергия и желание.


 При всички случаи горещо ви препоръчвам да се отбиете до Байкушевата мура на връщане, тъй като според някои тя вече умира. Дървото е на над 1300 години и бях много приятно изненадана, че до нея е изградена много удобна дървена стълба. Това е най-старото иглолистно дърво в България, открито през далечната 1897 год. Тя носи името на своя откривател-лесовъда Костадин Байкушев.


 Финалът на този еднодневен преход в Пирин беше, разбира се,в едно заведение в началото на пътеката, водеща до Байкушевата мура. Уморените герои похапнаха и пийнаха по една студена биричка, след което поехме към Бургас.


 До скоро!



Ако тази статия Ви е харесала, запишете се и за нашия бюлетин за още интересна информация директно във Вашата електронна поща!



Коментари



Място за Вашия коментар: