До Белица , Банско и хижа Безбог

Вече е почти есен, септември е и на "фона" на аромата от печена чушка сядам да напиша някой ред за августовското ми приключение сред природата. А защо чушкА, а не чушкИ ли? Ами защото реших да пробвам дали вместо в стандартния чушкопек, станал емблема на родината ни, мога да си изпека чушки във фурната, но понеже не искам да изхабя цяло кило , пека само една...пък да видим. Ами не е честно - от всякъде се носи аромат на лютеница, само от нас - не. Е, поправих я тази грешка!

Знаете ги лафовете "Луд умора няма-само се поти" и "Прах на тъпан не стои". Е, те важат на 100% за мен...разбрах го точно на 31.07.2020 г. На 30.07.2020 г. късно вечерта се върнах от преход до Мальовица, при това зверски изморена и изтощена от неочаквано тежкия за мен терен и с нагласата, че 3 дни поне ще лежа, но още на другия ден, кръстосвайки безцелно Бургас, попаднах на информация за екскурзия до Белица, Банско, хижа Безбог... и на мига реших да отида. Каква ти умора-няма такова нещо при мен!

И така: платих, стегнах на бързо багажа отново и рано на другия ден с групата поехме в посока Белица. За Белица не знаех кой знае какво, освен че преди години Бриджит Бардо се амбицира и спаси нашите мечки от нашите цигани, които караха горките животни под звуците на гъдулката да танцуват по села и паланки, по мегдани и сборове...Какво да се прави - нас все някой ни спасява, а накрая и друг ни спаси и родните мечки. Няма нищо лошо в това, по-скоро е малко смущаващо за кой ли път друг да ни върши работата. Нали сме малка държава със славна и велика история , все крием някакви комлекси, че не можем, че силите не ни достигат и сами сме безпомощни. Тъй де - и мечките не можем сами да си спасим, та друг им помогна и им изгради цял парк, наречен "Парк за танцуващи мечки". Вижда се, че всичко е направено с любов и грижа към тези космати сладури, които са живеели години наред извън естествената си среда, може би са загубили инстинктите си, но днес са в безопасност и сред природата, живеят почти на свобода. Разказаха ни, че мечките съжителстват в група с други мечки и това разпределение е по темперамент, досущ като при хората-всеки живее с този мечок, с когото си пасва. Храната , която им се дава на ден, започва от 5 кг на мечка на ден през пролетта и достига до 20 кг на ден през есента с цел мечките да натрупат телесна маса и да заспят зимен сън. Разходката е много приятна, движите се сред гъста гора по лека пътека, а мечките са зад телени огради. Тъй като те обитават обширно пространство от няколко декара има минимална възможност и да не ги видите, но ние успяхме да зърнем няколко от тях. Ако пътувате към този край, непременно посетете парка, дори да не сте от най-големите любители на мечките - с влизането си ще подпомогнете това райско място.

След като се подкрепихме за обяд в близко до парка заведение, поехме към крайната спирка за днешния ден - Банско. Обожавам го този град! Преди години работех тук за няколко месеца и все още пазя топли спомени от този период. Беше си прекрасно изживяване и сега с нетърпение исках да зърна градчето след толкова много години.Лека носталгия ме обзе, искаше ми се да изкарам тук поне 2-3 дни...Но нюансите на тъга бързо отшумяха, когато дочух тъпан и гайда и видях жени с носии на хоро. Е, само за мен работа! На мига се хванах до тях и как иначе - да дойдеш до тук и да не тропнеш едно хорце баш на центъра! Даже се снимах за спамен с жените в носии и продължих разходката по ул. "Пирин". Тук купих най-вкусните сушени смокини с мед и орехи, които с Емо сме опитвали, дори съжалих, че не съм взела в повече, защото се усладиха и на двама ни.

Вечерта беше повече от приятна и весела. Цялата компания седнахме заедно на вечеря, запознахме се, смяхме се, приказвахме си за какво ли не...направо не ми се ставаше накрая, но и сънят е важен, когато те очаква преход, макар и не тежък като този до Мальовица (ей, дълго ще го помня, спор няма :)

Идеята на това пътуване всъщност беше достигането до хижа "Безбог", наречена така по името на Безбожко езеро, до което се намира, и Попово езеро. На следващия ден закусихме и с бусчето поехме към Добринище, от където с лифт се достига до въпросната хижа. Отдавна не се бях качвала на лифт, та ми трепереха мартинките, както се казва, но ... мечка страх-мен не страх! Предупреждавам ви да имате топла връхна дреха - рано сутринта на лифта беше голям студ, по къс ръкав направо ще замръзнете.

До хижата се достига за около 40 мин., като има и междинна станция, където слизате и се прикачвате. От снимки в нета бях останала с впечатление, че хижата е малка, но се оказа ОГРОМНА по моята преценка. И така - бяхме на старта. Рано сутринта в Пирин се стелеха мъгли и снимките станаха доста мрачнички, но пък природата по-късно щедро ни компенсира с прекрасни, главозамайващи гледки.

Целта беше Попово езеро, до което се очакваше да достигнем за час и половина, но май ни отне два часа. Групичката ни беше само от 4 жени и нашия водач и въпреки това вървяхме бавно и предпазливо. Маршрутът е подходящ и за напълно начинаещи туристи, тъй като е по-скоро равен и полегат, а не стръмен и тежък .

Както се казва, всяко начало е трудно. И тук е така. Предстоеше ни много стръмно изкачване, но за щастие то продължава едва 30 мин. плюс минус и не е непостижимо - просто трябва да се внимава. При всички случаи щеките ще ви облекчат на този терен. Благодарение на това, че мъглата се вдигна и маршрутът е сравнително лек, можехме да се радваме на красотата, която ни заобикаляше и да си снимаме на воля, без постоянно да треперим от страх ще стигнем ли там, за където сме тръгнали, без да се пребием по пътя. Много се израдвах на едни растения, щедро цъфтящи в този сезон с големи жълти цветове, не им разбрах името, които бяха осеяли целия пейзах. Снимах та снимах... Разминавахме се начесто и с други ентусиасти, любители на природата, дошли да катерят и те върхове (е, не точно върхове, но карай да върви...) и да прекарат малко време далеч от шум, прах и мръсотия. След упорито вървене и самонахъсване достигнахме и Попово езеро, бих казала почти неусетно. Няма нужда да казвам колко красиво и зареждащо е тук, колко спокойно и свежо е всичко наоколо и как се пренасяш неусетно далеч от всички бръмбари, бушуващи в главати ти ежедневно и безспирно. И както далеч в миналото е възкликнал Алеко Константинов "Какво? Швейцария ли? ", така бих се израдвала и аз, и не Швейцария, ами и нищо друго по-прекрасно от това място не изплува в съзнанието ми точно в този момента.

Поседяхме си тук, хапнахме по нещо малко, направихме отново снимки за спомен и бързо-бързо времето за почивка се изниза и настана моментът да поемем обратно към хижата.

Понякога връщането е дори по-трудно от изкачването, но не и в този случай. Само като че ли хората бяха станали повече и се бавехме малко, за да се изчакваме и разминаваме едни с други. Не след дълго се озовахме на ръба на стръмната пътека, която щеше да ни отведе до хижата. Толкова много ми хареса това място, включително и хижата, че си пожелах скоро с Емо заедно да дойдем тук и да прекараме 1-2 нощи, потопени в тази красота.

Какво прави едно приключение незабравимо? Местата , които си видял, и хората, с които си го споделил, дори и реално да не са били с теб. Често, когато се завърнеш от пътуване, искаш да разкажеш и на другите или само на един човек какво си почувствал, какво ще запомниш, кое те е докоснало най-силно. Разказът е като самото преживяване, чрез него изживяното остава за дълго. Редуващите се в днешния ден една след друга приказни гледки ще останат за дълго в съзнанието ми през зимните месеци, докато отново планината стане достъпна и гостоприемна .

Хапнахме по една супа на хижа "Безбог", метнахме се на лифта и поехме обратно от Добринище към Бургас, определено нахъсани за още нови приключения. Пожелавам си скоро да сме отново на път!

предходна статия